Обичам мрачния свят на пост-апокалиптични романи! От комфорта на топлите ни домове е някак си особено приятно да четеш и съпреживяваш участта на хора, поставени в екстремни и жестоки условия.
"Пътят" на Маккарти за момента ми е в личния топ 5, заедно с "Денят на трифидите", руското "Метро 2033", "Станция Единайсет" на Емили Сайнт Джон Мандел и далеч по-малко известната, но не и по-слабо интересна "Заточен" на Питър Лайни.
Дори фактът, че съвсем наскоро изгледах (за кой ли път ) екранизацията по книгата, не намали удоволствието от четенето й. Даже напротив, докато я четях , пред очите ми неволно изникваха Виго Мортенсен, детето и сцени от филма - факт, който говори за качествата на екранизацията, една от малкото сполучливи екранизации по книга според мен.
Романът проследява мъчителното пътуване "към океана" на един баща и неговия малък син през ледената пустош на една унищожена от апокалиптично бедствие страна. Виждаме негостоприемна изпепелена земя, изоставени градове, паднали стълбове, изгнили превозни средства, рухнали дървета и мостове, трупове.... Един мрачен свят, където огньовете в далечините съвсем не са спасителни фарове, а знак за смъртна опасност.
Възможно ли е човек да оцелее като запази човешкия си облик в крайно екстремна ситуация, когато природата е унищожена, когато не е останало живо същество, а единствено скитащи се, освирепели от глад банди от хора, за които всеки срещнат по пътя човек не е нищо повече от потенциална вечеря.... Възможно ли е въпреки обстоятелствата да запазиш "огъня в сърцето си" и да продължиш да бъдеш Човек...
Чудесен минималистичен стил на писане! Чудесна книга!
Няма коментари:
Публикуване на коментар