петък, 25 април 2014 г.

"На юг от Брод Стрийт" на Пат Конрой или една несъстояла се южняшка сага ...





След кървавите скандинавски трилъри, които четох напоследък, така ми се искаше да разнообразя с една типична южняшка семейна сага! Затова и с голямо желание и нетърпение започнах "На юг от Брод Стрийт", представяйки си, че ще се потопя в атмосфера, подобна на тази в "Отнесени от вихъра" или в романите на Александра Рипли  (макар и в един осъвременен вариант). Ще го кажа направо - разочарована съм, изобщо не беше това, което очаквах...


Действието се развива в Чарлстън - сърцето на американския Юг - в края на 60-те години на миналия век. Дотук ще си кажете - о, добре, звучи обещаващо. Да, ама не! Който очаква, както и аз, признавам си, очаквах нещо а ла "Слугинята", да спре да таи подобни надежди! Книгата или поне малко над двестате страници от нея, които имах нервите да прочета,  представлява най-общо казано една нескончаема върволица от абсолютно нескопосано написани диалози, една размяна на реплики между главните герои, която лично на мен повече ми приличаше на зле написана чернова за сценарий на театрална постановка, отколкото на роман. Това, което в максимална степен ме подразни, беше липсата на изградени характери. Дори и главния герой, Лео Кинг, ми стоеше неестествен, някак си като недобре измислен. Останалите герои - също....

И тъй като книгата с нищо не успя да ме заинтригува - казвам го с голямо съжаление! - я слагам в графата "недовършени". Времето ми е прекалено ценно, а и оскъдно, за да го пилея с книги, които не ми носят удоволствие да ги чета.... :)

понеделник, 21 април 2014 г.

"Снежния човек" - Ю Несбьо. Пазете се!

Обзалагам се, че всеки прочел тази книга вече ще се оглежда със страх и ще потръпва, ако види в двора си снежен човек, незнайно от кого направен....

Първата книга, която прочетох от Ю Несбьо беше "Спасителя" и като че ли не ме впечатли особено много.

С тази обаче положението беше съвсем различно! Дали защото винаги съм си падала по класическите истории за серийни убийци, дали защото е изключително добре написана и държи в напрежение - не знам, но я четох с интерес от началото до края!

Заключението ми е следното - много са откачени тия на север, ама много... :)


 С падането на първия сняг в Осло и околностите му започват да изчезват жени. Единственото, което обединява случаите е, че всички те са омъжени, с деца...
И на всяка в двора мистериозно се появава снежен човек, гледащ към прозорците на къщите им...
Месеци преди започването на серията от загадъчни случаи, инспектор Хари Хуле получава странно анонимно писмо, в което се споменава за "Снежния човек."

Кой е Снежния човек? Как подбира жертвите си? И защо ги избива по такъв садистичен начин? Какво свързва жените от Осло със стари, неразрешени случаи на убийства в Берген? Всичко това става ясно едва в последните страници на книгата.
Препоръчвам я на любителите на криминални трилъри. Мисля, че няма да останат разочаровани.




събота, 12 април 2014 г.

Под "Сянката на чинара" с добрия стар Гришам




Хубаво е когато точната книга ти попадне в точното време и си в подходящо настроение за нея! За щастие точно така се случи с "Сянката на чинара".
От години не бях чела Гришам, но в съзнанието ми е жив споменът за напрегнатите съдебни битки и за задъхания му стил на писане в повечето романи.
"Сянката на чинара" не прави изключение. Своеобразно продължение на "Време да убиваш", действието се развива в познатия ни американски юг и по-точно - окръг Форд, щата Мисисипи. Адвокатът Джейк Бриганс е отново главен герой в интригата. Всичко започва, когато страдащият от неизлечимо заболяване Сет Хъбърд решава да сложи край на живота си. Ден преди смъртта си той написва собственоръчно завещание, по силата на което оставя почти всичко, което притежава, на своята чернокожа прислужница Лети, грижила се за него в последните му дни.

Защо е постъпил така? Какво би могло да накара един разумен човек да лиши от наследство собствените си деца и внуци и да направи свой наследник една чужда, непозната жена, при това чернокожа?
"Сянката на чинара" е един роман за това до къде може да доведе човешката алчност и омраза, за излизащи наяве стари тайни, за престъпления, които нямат давност, за вината, която един човек е носил в сърцето си цял живот и за справедливостта, която в крайна сметка винаги възтържествува.

петък, 4 април 2014 г.

"Стъкленият замък" - Джанет Уолс. Животът като приключение



От доста време тази книга отлежаваше на Киндъла ми, но ето че дойде време и аз да се запозная отблизо с обитателите на "Стъкленият замък" -  странното семейство Уолс.

Книгата е своеобразна автобиография и е написана от втората дъщеря от четирите деца в семейството  - Джанет, "Дивото козле". Това е един разказ за необичайния и вероятно неприемлив за много от средностатистическите хора живот, който са избрали да водят героите в този роман. Живот, извън приетите норми на обществото. Живот - чергарски и абсолютно мизерен, но и свободен от условностите и ограниченията, които са ни поставени по един или друг начин, живот, лишен от хилядите "трябва", съставящи ежедневието на повечето от нас.

Всеки един от героите в тази книга е своеобразен и характерен по своему. Всеки един, подобно на двуликия Янус, притежава две лица - своя светла и тъмна страна. Както и всички хора по принцип...

Бащата може да бъде определен като алкохолик, човек, неспособен да се задържи на една и съща работа дълго време, развейпрах, неспособен да поема отговорности и да се грижи за семейството си, човек, който мами и краде пари дори и от децата си, за да ги изпива. Мнозина биха видели само това. Но той е и мечтател, разработващ сложни инженерни проекти, нежен към децата си родител, който умее да играе с тях, да им преподава математика и физика, да ги насърчава да четат книги, да ги вдъхновява, да им устройва експедиции в пустинята, да ги кара да мечтаят и да летят. Наистина, какво значение има, че спиш в кашон и че с дни гладуваш при положение, че получаваш като подарък Венера и че много скоро ще заживееш в проектирания и построения от баща ти Стъклен замък?

На живота трябва да се гледа като на приключение, защото той Е в същината си приключение. Това е и главното мото на майката - самозвана художничка, жена, отказваща да работи "нормална" работа, отказваща да полага дори елементарни грижи по отглеждането на четирите си деца или по поддръжката на къщата. Това е едното й лице.

Същевременно, тази жена е настроена да търси положителното във всяка една ситуация /"Стените на апартамента са тънки и се чува от съседите-латиноамериканци? Няма проблем, така децата ще научат по-лесно испански"/. Мухите не трябва да се убиват, тъй като нямаме право да отнемаме живота на други живи същества. Това, което много ме впечатли, е отношението към свекървата и състраданието, което изпитва към нея.



"- Ерма не е способна да преодолее страданието си. Не познава нищо друго. Не бива да мразим никого, дори и най-върлите си врагове. Всеки носи у себе си зрънце добро. Трябва да намерите у всеки човек онова качество, което изкупва недостатъците му, и да го обичате заради него. 
– Ами! – възразих аз. – Какво ще кажеш за Хитлер? Какво хубаво качество е имал той?
– Обичал е кучетата – заяви мама без колебание."

или:

"Животът е прекалено кратък, за да се тревожим за мнението на хората. Те трябва да ни приемат такива, каквито сме."

Чудесна философия за човек, способен да изяде сам под юргана голям шоколад, без да даде на децата си...   


Не една или две от случките, описани в романа, ме караха да се втрещя и да се запитам - "Е, добре, как е възможно това"? Същевременно обаче, поведението на родителите някак си не успя да ме възмути истински. Да, те действително са "странни птици", но по някакъв начин им симпатизирах през цялото време. Голямата заслуга за това е на Джанет, която никъде не упрекна родителите си за нелекото детство и за лишенията, които е трябвало да изтърпи, никъде в романа не ги осъди или нагруби. Тя просто ги приема такива, каквито са.

И друго, което ми хрумна, докато пишех... Според някои езотерични теории, преди поредната реинкарнация, душата предварително  избира условията, при които да се прероди - включително и родителите си. Отношенията, които имаме с и към родителите си, са от особено значение за решаването на задачите, които сме си поставили в този живот и за нашия растеж като духовни същества. След като предварително сме ги избрали, трябва да ги обичаме и да ги приемаме такива, каквито са. Със своята позиция на безпристрастен наблюдател мисля, че Джанет се справя отлично с тази си задача. 



четвъртък, 27 март 2014 г.

"Петата жена" - Хенинг Манкел. Скандинавски съспенс от най-висока класа

 

Това е първата книга от Хенинг Манкел, която попада в ръцете ми. Признавам, с нея авторът успя доста високо да вдигне летвата в представите ми за това що е то истински добър трилър - жанр, за който често си мисля, че едва ли има вече нещо, с което да ме изненада или впечатли. Но животът винаги опровергава максимите, които съзнанието ни поставя.


Книгата започва с бруталното убийство на четири монахини в отдалечен манастир в Африка и на случайна шведска туристка, потърсила подслон при тях - петата жертва. 

Няколко месеца по-късно, в Швеция, започва серия от убийства в и около района на Юстад. Убийства, които шокират полицията с своята жестокост и детайлно планиране. Привидно жертвите нямат нищо общо по между си.

Първата жертва - самотен стар ерген  - бивш търговец на коли, живеещ в имение с подходящото име "Усамотение", който е страстен любител на птиците и любител-поет, пишещ стихове, посветени единствено на птиците, е намерен мъртъв близо до дома си. Странното в случая е, че мъжът е паднал в дълбок ров и се е набол върху предварително заложени от убиеца заострени бамбукови пръти - по подобие на начина, по който ловците правят своите капани за диви зверове. Мистерията се заплита още повече, когато разследващите откриват в сейфа на убития мумифицирана човешка глава и шокиращ дневник на неизвестен мъж, сражавал се като наемник в африканска гражданска война.

С намирането на втория труп нещата стават още по-озадачаващи... Кой и поради каква причина би убил скромен собственик на цветарски магазин и страстен любител на орхидеите точно преди отпътуването му на фото-сафари за орхидеи в Кения?
 
 
Нищо не е такова, каквото изглежда. Манкел умело води повествуванието до неочакваната развръзка като пралелно с криминалната нишка изгражда образа на главния герой - инспектор Валандер. Хареса ми представянето на героя в чисто човешка светлина - не като някакъв супер-герой, а като човек със своите особености и недостатъци, със своите собствени проблеми за решаване - сложните отношенията с баща му, проблемите около развода му, трудностите в общуването с дъщеря му.



Препоръчвам тази книга на любителите на жанра. Мисля, че няма да има разочаровани - тя предлага всичко, което можем да желаем от подобен вид четиво - интересна интрига, добре изградени характери, напрежение до самия край. Скандинавски съспенс от най-висока класа.